Бонбони, сладкиши и конфитюри направени с любов и грижа за вас

Здравейте,

Продуктите на „Ателие за бонбони и сладкиши“ са ръчно приготвени с натурални съставки и с домашен вкус, не съдържат консерванти, подобрители и оцветители. На страницата на блога:   http://ateliersweetsandcakes.blogspot.bg/, може да откриете рецепти и снимки на интересни и здравословни бонбони и сладкиши. Бонбоните са ръчно приготвени от белгийски шоколад Callebaut, сурови ядки, сушени плодове, мед, подправки и био продукти като кокосово и какаово масло, брашно от рожков и др. Има публикувани рецепти за сладкиши, бисквити и торти, които за мен са интересни, вкусни и някой от тях са подходящи за вегани и за суровоядци. Сладката, които приготвям са само с чисти плодове и захар, без добавена лимонена киселина (лимонтозу) или други консерванти и желиращи агенти. В някой от статиите споделям и по-интересни занимавки и играчки от естествени материали за по-малките деца. Може да ме откриете и във Facebook на:   https://www.facebook.com/ateliersweetsandcakes/

Мария Димитрова

Поздрави!

Пъдпъдъчите яйца - малки съкровища

 

Скъпи приятели,

вече можем да се похвалим със сътрудничеството си със Симбиотична ферма "Долното ливаде", намираща се в местността Студени кладенец, в близост до ловно стопанство Арамлиец и язовир Огняново в Средна гора.

Местността се характеризира с чистия си въздух и лековитата си вода. Птиците се хранят със специално разработени фуражи за пъдпъдъци носачки, в които няма соя в сътрудничество със завод Враня АД, за да се избегне съдържанието на ГМО в храната им. Ятото все още е малко - около 600 птици, като около 350 са носачки.
Яйца и месни продукти от тази ферма, можете да откриете в нашето меню.
Ако проявявате специален интерес към тези продукти, моля свържете се с нас.

Твърди се, че пъдпъдъчите яйца помагат при лечението на над 10 заболявания. В тях се съдържат повече биологично активни вещества, отколкото в яйцата на които и да било птици.

Пъдпъдъчите яйца превъзхождат кокошите по наличие на витамин В 12, затова са полезни за вегетарианци, които са се отказали от месото, но консумират млечни и яйчни продукти.

Рекордно е съдържанието на витамини А, В1 и В2 в продукта. Наличие на цинк, магнезий, калий, фосфор, манган и много желязо. Пъдпъдъчите яйца са полезни при големи физически натоварвания и като част от диетично меню. Да, ако сте решили да отслабвате, изяждайте по 1 - 2 яйца дневно, но не повече, за да извлечете само витамините и минералите, които се съдържат в продукта и това да не отрази на килограмите ви.

Полезните свойства на тези яйца са признати и от медицината. Редовната консумация на продукта е в състояние да облекчи протичането на някои неврози и психосоматични проблеми, включително и бронхиална астма.

Умерената им употреба е полезна при сърдечни заболявания.

Трябва да се отбележи, че в пъдпъдъчите яйца се съдържа по-малко холестерол, в сравнение с кокошите и затова се препоръчват на хора със сърдечни проблеми, дори и на стари хора (но при условие, че се ограничи приема на други продукти, богати на холестерол).

Репродуктивното здраве също се повлиява добре от хапването на яйцата. Протеинът, полезните мазнини и фолиевата киселина помагат за поддържането на хормоналния баланс при жените. По време на бременност се препоръчва изяждането на 2 - 3 яйца всеки ден. За мъжете също са полезни, дори се смята, че са по-ефективни от виаграта.

Когато става въпрос за децата, ще споменем, че в Япония на всеки ученик се дават по 2 пъдпъдъчи яйца всеки ден за обяд.

Комплексът от витамини, протеини и минерали помага за активизирането на мозъчната дейност, децата запомнят повече в училище.

Голям плюс са почти неутралният вкус на продукта и интересния външен вид, защото така малчуганите ги хапват без особени притеснения. Разбира се, всяко нещо е полезно, ако се приема в разумни количества и не се прекалява с консумацията му. За деца в предучилищна възраст са достатъчни 1 - 2 яйца, а за учениците - 2 - 3 дневно.

Черупката на пъдпъдъчите яйца

Черупката е полезна и за деца, и за възрастни. 95% от нея е калциев карбонат, който се усвоява лесно от нашия организъм. Точно затова тя не бива да се изхвърля. Съдържа: мед, флуор, желязо, манган, молибден, фосфор, сяра, цинк, силиций и други необходими микроелементи.
Редовната употреба на черупките се препоръчва при чупливи нокти и коса, при кървене на венците, раздразнение и безсъние, запек, уртикария и астма.

Обикновено черупката се смесва с лимонов сок в съотношение 1:1 и се приема по 1 чаена лъжица през ден - така си набавяте естествен калций.

Друг вариант е да сварите яйцето и да го изядете заедно с черупката (тя е тънка и хрупкава).
http://hranene.framar.bg/

 

За какво още са полезни

•  Те се използват за увеличаване на апетита, стимулират храносмилането и обмяната на веществата. Помагат при запек, и мускулна слабост .

•  Укрепват костите намаляват ставните и мускулни болки.

• Помагат при безсъние, главоболие, нарушения на нервната система, болки в мускулите, лющене на кожата, опадване на косата.

• Подобрява функцията на черния дроб, подходящи са при заболявания на сърцето, при анемия.

• Пъдпъдъчите яйца повишават имунитета, от който имаме още по-голяма нужда пред прага на зимата. Помагат при стрес и преумора.

• Яйцата са особено полезни за деца за стимулиране на развитието им, както физически, така и психически. Изяждането на 1-2 яйца на ден е фактор за по-добра памет, стабилна нервна система, по-добро развитие и по-малко болести.

• Пъдпъдъчите яйца помагат при наличието на ракови тумори. Лизозимът, съдържащ се в тях, е способен да унищожи бактериалната клетъчната мембрана, което влияе негативно на раковите образувания.

• Могат да разтварят камъните от бъбреците, черния дроб, жлъчния мехур.

• Насищат простатата с витамини, минерали и аминокиселини, които увеличават сексуалната потентност при мъжете. Подобряват статуса на бременните жени и увеличават млякото при кърмачките.

• Полезни са при високо кръвно, диабет, язви, гастрит, панкреатит, белодробна туберкулоза.

• Използват се в медицината – от тях се прави лекарство против алергии и в козметиката – за укрепване на косата, подобряване тонуса на кожата, ползват се за маски за лице и коса.

• Препоръчва се консумацията им в райони, където екологичната среда е влошена. На хора, подложени на радиокактивно лъчение, понеже спомагат изхвърлянето на тежките метали и отрови от организма. http://www.hera.bg

ЗА СКУМРИЯТА И НЕЙНИТЕ ХРАНИТЕЛНИ КАЧЕСТВА

В ДНЕШНОТО НИ МЕНЮ, МОЖЕТЕ ДА ОПИТАТЕ НОРВЕЖКА СКУМРИЯ НА СКАРА

Онези морски риби, които се считат за най-полезни като човешка храна, са известни като сини, или мазни риби. Те са богати на полиненаситени мазнини, част от които са и толкова ценните за нас омега-3 мастни киселини. Сред тях са сардина, аншоа, риба тон, паламуд, риба меч, змиорка, сьомга и скумрия. За последната понятието синя риба, изглежда, най-пълно отговаря и на външния й вид. Освен че гърбът й е преобладаващо морско син, тя е сред рибите, чието месо е с най-високо мастно съдържание – при скумрията то варира според сезона от 6 до 28%.
Набедена за проста и долнокачествена, скумрията всъщност е една преинтересна риба, от каквато и гледна точка да я погледнем.

Ценна суровина

Наречена от историците рог на изобилието заради безкрайните й пасажи, скумрията е била сред най-важните риби за прехраната на древните крайбрежни народи в Европа. Наред с други средиземноморски същества тя е била високо ценена от древните римляни като изходен продукт за приготвяне на прочутия сос гарум – или ферментирал солено-пикантен рибен сос. Днес се знае, че става дума за осолен и ферментирал черен дроб на някои риби. Негов съвременен вариант са гаруз(с)ите, които приготвят по Черноморието.
Хилядолетия преди съвременните научни доказателства хората явно са били наясно с ценните съставки на рибния черен дроб и на месото на някои риби, защото този гарум се е използвал като луксозен подобрител на вкуса за безброй рецепти в древен Рим. Най-скъпият и търсен от патрициите garum sociorum се приготвял от риба тон и скумрия – правели го основно в района на испанския град Картахена, където дори има село, наречено Escombreras – от латинското име на скумрията scomber.

Миризлива риба или полезна храна?

От години се оплакваме, че в България липсва култура за ядене на риба. Доколко тази липса има исторически корени може да се спори, защото по бреговете на Черно море и около немалкото ни езера и реки хората винаги са ценяли високо прясната риба и са приготвяли от нея чудесни гозби. Но по време на социализма именно вносната атлантическа скумрия, за чийто улов всеки спомен беше изтрит с годините, прекарани в дълбоко замразяване, и чието отблъскващо зловоние дамгосваше тежко и незабравимо цялото ни Черноморие, а и не само него, отврати немалка част от населението ни от рибата за цял живот. Жалко, защото това е прекрасна и незаменима храна. И жалко, защото конкретно скумрията е забележителна риба – достъпна като цена, а полезна поне колкото сьомгата с огромното си съдържание на oмега-3 мастни киселини. Слави се и с високо съдържание на селен, магнезий, желязо, калий, а също и на витамини В, D и E.
Само че скумрията е твърде нетрайна, точно защото е доста мазна. За нея италианската поговорка „Рибата има седем качества и с всеки изминал час губи едно от тях” е валидна в най-голяма степен. Когато не е достатъчно прясна, мазнината й добива тежък и неприятен дъх, а миризмата й при готвене става действително остра и обсебваща. Особено характерно е това за едрите екземпляри, които са и по-тлъсти.

Морска красавица

Обикновената скумрия Scomber scumbrus, която е наричана още атлантическа, е риба с обширно местообитание - среща се в Атлантика от Северозападна Африка до Исландия и Норвегия, включително Средиземно, Мраморно, Черно море и западната част на Балтийско море, а също и от Северна Каролина до Лабрадор в Северозападния Атлантик.
Ако се отърсим от представата за натрапчивата рибна миризма, няма как да не признаем, че скумрията е една истинска красавица – стройното вретено на плътното й обтекаемо тяло е с фосфоресциращ морско синьо-зелено гръб, изпъстрен с напречни леко вълнообразни тъмни ивици (от 20 до 30), а коремът й е сребристобял.

В открито море понякога огромни площи от водната шир започват да врат и кипят. Така преминават пасажите пелагични риби или онези, които се движат стремглаво под повърхността на морето. Такива са и скумриите – измерени са пасажи с дължина до 9 км, широки 4 км и достигащи на дълбочина 40 м.

Риба, която не може да спре да плува – такава е атлантическата скумрия. Тази особеност се определя от липсата на плавателен мехур, което я принуждава постоянно да движи тялото си. Пак по тази причина тези риби умеят внезапно и мигновено да потъват стремглаво към дъното, което е добра защита от по-едрите хищници като акули, делфини, китове, риба меч, за които скумриите са вкусна храна. Ценна плячка са и за морските птици.

Постоянното движение прави месото й мускулесто и стегнато, а богатият му вкус се определя и от чудесната храна на скумриите – менюто им включва както планткон, така и някои дребни скариди и други черупкови, а също дребна риба като херинга, цаца, хамсия и пясъчни змиорки. Зимата скумриите прекарват на дъното в открито море почти без да се хранят, а през пролетта мигрират по-близо до бреговете, където хвърлят хайвера си между април и юни. Само за една година рибите порастват до 25 см. Скумриите са сред дълголетниците в света на рибите – максималната продължитеност на живота им е 25 години.

С лоша слава

Защо ли пък тази толкова красива и вкусна риба е образувала все отрицателни обрати в българския език като „ама че скумрия” или „какво си се скумросал”? Дали е свързано с онези размразени след десетилетия пълно вледеняване и лошо съхранение филета, които заприличваха на прегорял амбалажен картон и замирисваха на дълбоко замразен соц. Не, вероятно историята е доста по-стара. У нас от дребната черноморска скумрия от векове са се правели чирози и именно тяхната сгърчена съсухрена кожа вероятно е дала поле на тези лингвистични грозотии. Сигурно, защото иначе по нашите земи скумрията е била уважавана наистина от древността като достъпна, питателна и солидна храна.

Scomber от Черно море

Тук е мястото да отдадем заслуженото на черноморската скумрия, този почти изчезнал вид. Тя не бива да се бърка с т. нар. дунавска скумрия, или карагьоза, който не е от скумриевия род, а е селдова риба. Черноморската скумрия е изчезнала, казват рибарите, в края на 60-те години на миналия век, след като дълго е била обект на промишлен риболов. Била е особено вкусна – всъщност хората, които са я опитвали навремето, примлясват при спомена за вкуса й и са готови да се обзаложат, че именно тя е най-вкусният вид скумрия в света. Нищо чудно, уникалният минерален състав на черноморската вода наистина прави по-крехко и по-леко месото на рибите.
Една от теориите за изчезването на скумрията от Черно море е свързана със замърсяването не на нашето, а на Мраморно море, където тя хвърля хайвера си. Според специалисти водите на Босфора и на Мраморно море са пострадали от интензивния трафик на кораби и скумрията е променила местообитанията си, избягвайки да минава през Босфора. Спорадичната й появява в мрежите на нашите рибари за съжаление все още не е знак за завръщането й в наши води.

На път за кухнята

Шеф-готвачите по света постоянното търсят и преоткриват съставки. Може би затова в последните години скромната скумрия вече присъства в някои от най-престижните европейски ресторанти. Изглежда, майсторите на добрата храна си дават сметка за богатите кулинарни възможности на тази риба с характерен и могъщ вкус, която е била високо ценена от древните гърци и римляни.
Проблемът е, че тя не издържа дълго извън водата; приятно е да видиш току-що уловени скумрии – цветовете са ярки, кожата – блестяща, тялото – стегнато и извито; само няколко часа по-късно багрите избледняват и тялото се отпуска. Накратко скумрията трябва да се готви колкото е възможно по-скоро, след като е уловена. Тъй като това е невъзможно при индустриалния улов, след като я извадят от мрежите, я замразяват шоково още на траулера. После я слагат в лед и така я транспортират до големите рибни борси. Всъщност това е и най-добрият начин да се запазят вкусовите и хранителните качества на рибата малко по-дълго.
При избор на скумрия не е зле да се насочим към по-дребните екземпляри с дължина около 25 см, тъй като те се смятат за по-качествени и вкусни.

Очите на рибата трябва да са бистри, кожата да е с ясен блясък, а месото - съвсем стегнато. Ако пръстът ви потъва в плътта при лек натиск, това е сигурен признак, че рибата е пред разваляване.

от Веселина Маринова
http://www.menumag.bg

Пъстървата - важна част от нашето балансирано меню

       
          Пъстървата е предпочитан обект на спортния риболов, заради начина на улов и борбеността и.Рибите от семейство пъстърви, най-често обитават горните течения на реките, високопланинските езера и язовири , които са богати на кислород.Има дълго вретеновидно тяло.Наричат я постна риба, защото не съдържа почти никакви мазнини.Това е в резултат на непрекъснатото и движение.


         Пъстървата е една от храните, които е добре редовно да включваме в хранителното си меню.Подобно на сьомгата,и пъстървата е полезна, предимно заради високото си съдържание на Омега-3 мастните киселини. Те са изключително важни за работата на сърцето и нервната система. Редовното хапване на пъстърва ще ни зареди с тонус, мозъка - с енергия, а освен това ще накара косата и кожата ни да засияят. Омега-3 мастните киселини са безценни за            сухата кожа, която има нужда от постоянно подхранване.

http://gotvach.bg

Храната на Източна Африка

  Известен най-вече като родината на кашуто, Мозамбик се прочува и със своя специалитет “пирипири” – ястие с много люти чушки. Лютите чушки се задушават в сок от изстискан лимон, оставят се да къкрят няколко минути и се счукват до паста. Тази паста се разрежда с още лимонов сок и се загрява отново, а след това с нея се поливат меса, риби или скариди. Този прост пример за смесване на местни и внесени съставки е красноречив за същността на африканската кухня.

* Опитайте нашата интерпретация пиле Пири-Пири, което е леко пикантно за разлика от оригинала. Бучетата са мариновани и изпечено на скара чрез притискане и допълнително обливани със сос Пири-Пири

Страните в Източна Африка са огромни по територия. Кения е по-голяма от Франция, Уганда по размер е колкото Близкия Изток. Държавите се простират върху огромни равнини. Европейското влияние е по-слабо, защото тази част на Африка е била достигната по-късно от търговските кораби. Менюто на Източна Африка също се базира върху употребата на нишесте, готвят се и просо, сорго. Използват се много плодове – банани, манго, авокадо, ананас, захарна тръстика. Млякото се употребява предимно под формата на извара и суроватка. Царевицата дотолкова се е превърнала в основно съставка на африканската кухня, че е трудно да се повярва, че е донесена от Америка.

Поради необходимостта от опазване на дивата природа, дивеч вече не се консумира. Дори месо от домашен добитък почти не се поставя на трапезата – кравите, козите и овците се считат за разменна стока – нещо като валута или за означаване на имотния статус. Масаите, които ги отглеждат, използват млякото и кръвта им, но не и месото.

Пришълците по Източното крайбрежие донесли и своите кулинарни традиции. Първите заселници били арабите, които направили популярни пилафите - готвен на пара и богато подправен ориз. По-късно индийските преселници, доведени тук от британците, наложили използването на много подправки, и естествено – къри-ястията.

Докато в Кения все още се чувства влиянието на британците, в Ангола и Мозамбик дълбоки следи са оставили португалците. Те са били първите европейци, преминали на юг от Сахара още през 15 век. Тези привидно непретенциозни колонисти, задържали се дълго тук, са повлияли кухнята много повече от напористите англичани, французи и холандци. Подобно на практиката, която наложили и в индийската си колония Гоа, португалците пренесли и тук европейския маниер подправките да се използват не само с консервиращ ефект, но и за овкусяване, както и теченето на скара и мариноването на месото. Тези техники се примесили с месните традиции и довели до създаването на богата на вкусове и аромати кухня. Мозамбик, който се намира в края на континента, приготвя повече ястия от риба. Ангола, разположена на западната страна, с по-сух климат, променила до по-голяма степен традиционната си кухня. Португалците въвели и католицизма, с неговите дълги пости, следвани от празници с угощения. Те пренесли от друга своя колония – Бразилия, лютите чушки, царевицата, доматите, ананаса, бананите и домашните прасета. Португалските градинари, фермери и рибари чувствително променили традиционните местни яхнии.

http://www.rigana.net/?id=107

ДЖИНДЖИФИЛ

Джинджифилът (от турски: zencefil, Зенджефил, с научно наименование на латински: Zingiber officinale), наричан още исиот или имбир, е растение, чиито корени се използват в Китай и Индия от древността.

В Европа се разпространява през 13 век благодарение на Марко Поло. Първоначално се използвал предимно в медицината. Завидна е славата му на афродизиак. Пресният джинджифил има остър парлив вкус с аромат на лимон. В изсушен и стрит на прах вид се използва в кулинарията като подправка. Резенчета пресен джинджифил се използват за направа на чай и като добавка в супи и сосове. В източната кухня се приготвя по всички познати технологии на печене, варене, пържене, много разпространен е в сладкарството под формата на сладка и бонбони. Участва във всяко къри. В Англия и САЩ от джинджифилов екстракт се приготвя бира, в Германия са известни джинджифиловите курабийки и сладкиши, а в Китай го захаросват. В миналото е имало цели улици, наречени „джинджър-стрийт“, на които са се предлагали продукти с джинджифил.

Джинджифилът е културно растение и не вирее в диво състояние. Родината му е някъде в Източна Азия, от Индия до Китай или Югоизточна Азия. Най-ранните документи за него са китайски. Конфуций (557-479 г. пр.н.е.) го споменава в своите „Аналекти“ и е известен с това, че не е сядал на масата без него. Според по-късни документи джинджифилът е внасян в Китай от Югоизточна Азия. Чрез арабите джинджифилът достига Древна Гърция и Римската империя. Също те го занасят и в Източна Африка около 13 век, а през 16 век португалците го занасят в Западна Африка. По същото време испанците занасят джинджифила в Америка и през 1547 г. Ямайка вече изнася 1100 тона джинджифил за Испания. Понастоящем най-много джинджифил произвежда Индия, следвана от Китай, западна Африка, Ямайка, Тайланд и Австралия.

Джинджифилът (от турски: zencefil, Зенджефил, с научно наименование на латински: Zingiber officinale), наричан още исиот или имбир, е растение, чиито корени се използват в Китай и Индия от древността. В Европа се разпространява през 13 век благодарение на Марко Поло. Първоначално се използвал предимно в медицината. Завидна е славата му на афродизиак. Пресният джинджифил има остър парлив вкус с аромат на лимон. В изсушен и стрит на прах вид се използва в кулинарията като подправка. Резенчета пресен джинджифил се използват за направа на чай и като добавка в супи и сосове. В източната кухня се приготвя по всички познати технологии на печене, варене, пържене, много разпространен е в сладкарството под формата на сладка и бонбони. Участва във всяко къри. В Англия и САЩ от джинджифилов екстракт се приготвя бира, в Германия са известни джинджифиловите курабийки и сладкиши, а в Китай го захаросват. В миналото е имало цели улици, наречени „джинджър-стрийт“, на които са се предлагали продукти с джинджифил.

Джинджифилът е културно растение и не вирее в диво състояние. Родината му е някъде в Източна Азия, от Индия до Китай или Югоизточна Азия. Най-ранните документи за него са китайски. Конфуций (557-479 г. пр.н.е.) го споменава в своите „Аналекти“ и е известен с това, че не е сядал на масата без него. Според по-късни документи джинджифилът е внасян в Китай от Югоизточна Азия. Чрез арабите джинджифилът достига Древна Гърция и Римската империя. Също те го занасят и в Източна Африка около 13 век, а през 16 век португалците го занасят в Западна Африка. По същото време испанците занасят джинджифила в Америка и през 1547 г. Ямайка вече изнася 1100 тона джинджифил за Испания. Понастоящем най-много джинджифил произвежда Индия, следвана от Китай, западна Африка, Ямайка, Тайланд и Австралия.

 http://bg.wikipedia.org

ЧИЛИ КОН КАРНЕ

Чили кон карне (на испански: chili con carne) е ястие от кухнята на Мексико и Тексас. Името идва от испански език и буквално означава "чили с месо".

 Опитайте интерпретацията на Бойко Цвятков, предложена в днешното меню.

Основни съставки на ястието са люти чушки чили и мляно месо, като останалите съставки се добавят в зависимост от региона или личните предпочитания. Месото може да бъде нарязано на кубчета или във вид на кайма, като традиционно то е говеждо, но може да се използва и друг вид месо.

Най-често се добавят лук, чесън, домати, сладък пипер и фасул, въпреки че тексаската разновидност на ястието се готви без фасул. Малко преди края на приготвянето в чили кон карне се добавя и малко захар, мед или шоколад/какао. Като подправки най-често се използват риган, кимион и черен пипер, и по рядко кориандър и дафинов лист.

Готовото ястие се сервира с бял ориз, царевичен чипс начос или тортиля, като може да се поръси с настъргано сирене или сметана.

http://bg.wikipedia.org