ЗА СКУМРИЯТА И НЕЙНИТЕ ХРАНИТЕЛНИ КАЧЕСТВА

В ДНЕШНОТО НИ МЕНЮ, МОЖЕТЕ ДА ОПИТАТЕ НОРВЕЖКА СКУМРИЯ НА СКАРА

Онези морски риби, които се считат за най-полезни като човешка храна, са известни като сини, или мазни риби. Те са богати на полиненаситени мазнини, част от които са и толкова ценните за нас омега-3 мастни киселини. Сред тях са сардина, аншоа, риба тон, паламуд, риба меч, змиорка, сьомга и скумрия. За последната понятието синя риба, изглежда, най-пълно отговаря и на външния й вид. Освен че гърбът й е преобладаващо морско син, тя е сред рибите, чието месо е с най-високо мастно съдържание – при скумрията то варира според сезона от 6 до 28%.
Набедена за проста и долнокачествена, скумрията всъщност е една преинтересна риба, от каквато и гледна точка да я погледнем.

Ценна суровина

Наречена от историците рог на изобилието заради безкрайните й пасажи, скумрията е била сред най-важните риби за прехраната на древните крайбрежни народи в Европа. Наред с други средиземноморски същества тя е била високо ценена от древните римляни като изходен продукт за приготвяне на прочутия сос гарум – или ферментирал солено-пикантен рибен сос. Днес се знае, че става дума за осолен и ферментирал черен дроб на някои риби. Негов съвременен вариант са гаруз(с)ите, които приготвят по Черноморието.
Хилядолетия преди съвременните научни доказателства хората явно са били наясно с ценните съставки на рибния черен дроб и на месото на някои риби, защото този гарум се е използвал като луксозен подобрител на вкуса за безброй рецепти в древен Рим. Най-скъпият и търсен от патрициите garum sociorum се приготвял от риба тон и скумрия – правели го основно в района на испанския град Картахена, където дори има село, наречено Escombreras – от латинското име на скумрията scomber.

Миризлива риба или полезна храна?

От години се оплакваме, че в България липсва култура за ядене на риба. Доколко тази липса има исторически корени може да се спори, защото по бреговете на Черно море и около немалкото ни езера и реки хората винаги са ценяли високо прясната риба и са приготвяли от нея чудесни гозби. Но по време на социализма именно вносната атлантическа скумрия, за чийто улов всеки спомен беше изтрит с годините, прекарани в дълбоко замразяване, и чието отблъскващо зловоние дамгосваше тежко и незабравимо цялото ни Черноморие, а и не само него, отврати немалка част от населението ни от рибата за цял живот. Жалко, защото това е прекрасна и незаменима храна. И жалко, защото конкретно скумрията е забележителна риба – достъпна като цена, а полезна поне колкото сьомгата с огромното си съдържание на oмега-3 мастни киселини. Слави се и с високо съдържание на селен, магнезий, желязо, калий, а също и на витамини В, D и E.
Само че скумрията е твърде нетрайна, точно защото е доста мазна. За нея италианската поговорка „Рибата има седем качества и с всеки изминал час губи едно от тях” е валидна в най-голяма степен. Когато не е достатъчно прясна, мазнината й добива тежък и неприятен дъх, а миризмата й при готвене става действително остра и обсебваща. Особено характерно е това за едрите екземпляри, които са и по-тлъсти.

Морска красавица

Обикновената скумрия Scomber scumbrus, която е наричана още атлантическа, е риба с обширно местообитание - среща се в Атлантика от Северозападна Африка до Исландия и Норвегия, включително Средиземно, Мраморно, Черно море и западната част на Балтийско море, а също и от Северна Каролина до Лабрадор в Северозападния Атлантик.
Ако се отърсим от представата за натрапчивата рибна миризма, няма как да не признаем, че скумрията е една истинска красавица – стройното вретено на плътното й обтекаемо тяло е с фосфоресциращ морско синьо-зелено гръб, изпъстрен с напречни леко вълнообразни тъмни ивици (от 20 до 30), а коремът й е сребристобял.

В открито море понякога огромни площи от водната шир започват да врат и кипят. Така преминават пасажите пелагични риби или онези, които се движат стремглаво под повърхността на морето. Такива са и скумриите – измерени са пасажи с дължина до 9 км, широки 4 км и достигащи на дълбочина 40 м.

Риба, която не може да спре да плува – такава е атлантическата скумрия. Тази особеност се определя от липсата на плавателен мехур, което я принуждава постоянно да движи тялото си. Пак по тази причина тези риби умеят внезапно и мигновено да потъват стремглаво към дъното, което е добра защита от по-едрите хищници като акули, делфини, китове, риба меч, за които скумриите са вкусна храна. Ценна плячка са и за морските птици.

Постоянното движение прави месото й мускулесто и стегнато, а богатият му вкус се определя и от чудесната храна на скумриите – менюто им включва както планткон, така и някои дребни скариди и други черупкови, а също дребна риба като херинга, цаца, хамсия и пясъчни змиорки. Зимата скумриите прекарват на дъното в открито море почти без да се хранят, а през пролетта мигрират по-близо до бреговете, където хвърлят хайвера си между април и юни. Само за една година рибите порастват до 25 см. Скумриите са сред дълголетниците в света на рибите – максималната продължитеност на живота им е 25 години.

С лоша слава

Защо ли пък тази толкова красива и вкусна риба е образувала все отрицателни обрати в българския език като „ама че скумрия” или „какво си се скумросал”? Дали е свързано с онези размразени след десетилетия пълно вледеняване и лошо съхранение филета, които заприличваха на прегорял амбалажен картон и замирисваха на дълбоко замразен соц. Не, вероятно историята е доста по-стара. У нас от дребната черноморска скумрия от векове са се правели чирози и именно тяхната сгърчена съсухрена кожа вероятно е дала поле на тези лингвистични грозотии. Сигурно, защото иначе по нашите земи скумрията е била уважавана наистина от древността като достъпна, питателна и солидна храна.

Scomber от Черно море

Тук е мястото да отдадем заслуженото на черноморската скумрия, този почти изчезнал вид. Тя не бива да се бърка с т. нар. дунавска скумрия, или карагьоза, който не е от скумриевия род, а е селдова риба. Черноморската скумрия е изчезнала, казват рибарите, в края на 60-те години на миналия век, след като дълго е била обект на промишлен риболов. Била е особено вкусна – всъщност хората, които са я опитвали навремето, примлясват при спомена за вкуса й и са готови да се обзаложат, че именно тя е най-вкусният вид скумрия в света. Нищо чудно, уникалният минерален състав на черноморската вода наистина прави по-крехко и по-леко месото на рибите.
Една от теориите за изчезването на скумрията от Черно море е свързана със замърсяването не на нашето, а на Мраморно море, където тя хвърля хайвера си. Според специалисти водите на Босфора и на Мраморно море са пострадали от интензивния трафик на кораби и скумрията е променила местообитанията си, избягвайки да минава през Босфора. Спорадичната й появява в мрежите на нашите рибари за съжаление все още не е знак за завръщането й в наши води.

На път за кухнята

Шеф-готвачите по света постоянното търсят и преоткриват съставки. Може би затова в последните години скромната скумрия вече присъства в някои от най-престижните европейски ресторанти. Изглежда, майсторите на добрата храна си дават сметка за богатите кулинарни възможности на тази риба с характерен и могъщ вкус, която е била високо ценена от древните гърци и римляни.
Проблемът е, че тя не издържа дълго извън водата; приятно е да видиш току-що уловени скумрии – цветовете са ярки, кожата – блестяща, тялото – стегнато и извито; само няколко часа по-късно багрите избледняват и тялото се отпуска. Накратко скумрията трябва да се готви колкото е възможно по-скоро, след като е уловена. Тъй като това е невъзможно при индустриалния улов, след като я извадят от мрежите, я замразяват шоково още на траулера. После я слагат в лед и така я транспортират до големите рибни борси. Всъщност това е и най-добрият начин да се запазят вкусовите и хранителните качества на рибата малко по-дълго.
При избор на скумрия не е зле да се насочим към по-дребните екземпляри с дължина около 25 см, тъй като те се смятат за по-качествени и вкусни.

Очите на рибата трябва да са бистри, кожата да е с ясен блясък, а месото - съвсем стегнато. Ако пръстът ви потъва в плътта при лек натиск, това е сигурен признак, че рибата е пред разваляване.

от Веселина Маринова
http://www.menumag.bg

Пъстървата - важна част от нашето балансирано меню

       
          Пъстървата е предпочитан обект на спортния риболов, заради начина на улов и борбеността и.Рибите от семейство пъстърви, най-често обитават горните течения на реките, високопланинските езера и язовири , които са богати на кислород.Има дълго вретеновидно тяло.Наричат я постна риба, защото не съдържа почти никакви мазнини.Това е в резултат на непрекъснатото и движение.


         Пъстървата е една от храните, които е добре редовно да включваме в хранителното си меню.Подобно на сьомгата,и пъстървата е полезна, предимно заради високото си съдържание на Омега-3 мастните киселини. Те са изключително важни за работата на сърцето и нервната система. Редовното хапване на пъстърва ще ни зареди с тонус, мозъка - с енергия, а освен това ще накара косата и кожата ни да засияят. Омега-3 мастните киселини са безценни за            сухата кожа, която има нужда от постоянно подхранване.

http://gotvach.bg

Храната на Източна Африка

  Известен най-вече като родината на кашуто, Мозамбик се прочува и със своя специалитет “пирипири” – ястие с много люти чушки. Лютите чушки се задушават в сок от изстискан лимон, оставят се да къкрят няколко минути и се счукват до паста. Тази паста се разрежда с още лимонов сок и се загрява отново, а след това с нея се поливат меса, риби или скариди. Този прост пример за смесване на местни и внесени съставки е красноречив за същността на африканската кухня.

* Опитайте нашата интерпретация пиле Пири-Пири, което е леко пикантно за разлика от оригинала. Бучетата са мариновани и изпечено на скара чрез притискане и допълнително обливани със сос Пири-Пири

Страните в Източна Африка са огромни по територия. Кения е по-голяма от Франция, Уганда по размер е колкото Близкия Изток. Държавите се простират върху огромни равнини. Европейското влияние е по-слабо, защото тази част на Африка е била достигната по-късно от търговските кораби. Менюто на Източна Африка също се базира върху употребата на нишесте, готвят се и просо, сорго. Използват се много плодове – банани, манго, авокадо, ананас, захарна тръстика. Млякото се употребява предимно под формата на извара и суроватка. Царевицата дотолкова се е превърнала в основно съставка на африканската кухня, че е трудно да се повярва, че е донесена от Америка.

Поради необходимостта от опазване на дивата природа, дивеч вече не се консумира. Дори месо от домашен добитък почти не се поставя на трапезата – кравите, козите и овците се считат за разменна стока – нещо като валута или за означаване на имотния статус. Масаите, които ги отглеждат, използват млякото и кръвта им, но не и месото.

Пришълците по Източното крайбрежие донесли и своите кулинарни традиции. Първите заселници били арабите, които направили популярни пилафите - готвен на пара и богато подправен ориз. По-късно индийските преселници, доведени тук от британците, наложили използването на много подправки, и естествено – къри-ястията.

Докато в Кения все още се чувства влиянието на британците, в Ангола и Мозамбик дълбоки следи са оставили португалците. Те са били първите европейци, преминали на юг от Сахара още през 15 век. Тези привидно непретенциозни колонисти, задържали се дълго тук, са повлияли кухнята много повече от напористите англичани, французи и холандци. Подобно на практиката, която наложили и в индийската си колония Гоа, португалците пренесли и тук европейския маниер подправките да се използват не само с консервиращ ефект, но и за овкусяване, както и теченето на скара и мариноването на месото. Тези техники се примесили с месните традиции и довели до създаването на богата на вкусове и аромати кухня. Мозамбик, който се намира в края на континента, приготвя повече ястия от риба. Ангола, разположена на западната страна, с по-сух климат, променила до по-голяма степен традиционната си кухня. Португалците въвели и католицизма, с неговите дълги пости, следвани от празници с угощения. Те пренесли от друга своя колония – Бразилия, лютите чушки, царевицата, доматите, ананаса, бананите и домашните прасета. Португалските градинари, фермери и рибари чувствително променили традиционните местни яхнии.

http://www.rigana.net/?id=107

ДЖИНДЖИФИЛ

Джинджифилът (от турски: zencefil, Зенджефил, с научно наименование на латински: Zingiber officinale), наричан още исиот или имбир, е растение, чиито корени се използват в Китай и Индия от древността.

В Европа се разпространява през 13 век благодарение на Марко Поло. Първоначално се използвал предимно в медицината. Завидна е славата му на афродизиак. Пресният джинджифил има остър парлив вкус с аромат на лимон. В изсушен и стрит на прах вид се използва в кулинарията като подправка. Резенчета пресен джинджифил се използват за направа на чай и като добавка в супи и сосове. В източната кухня се приготвя по всички познати технологии на печене, варене, пържене, много разпространен е в сладкарството под формата на сладка и бонбони. Участва във всяко къри. В Англия и САЩ от джинджифилов екстракт се приготвя бира, в Германия са известни джинджифиловите курабийки и сладкиши, а в Китай го захаросват. В миналото е имало цели улици, наречени „джинджър-стрийт“, на които са се предлагали продукти с джинджифил.

Джинджифилът е културно растение и не вирее в диво състояние. Родината му е някъде в Източна Азия, от Индия до Китай или Югоизточна Азия. Най-ранните документи за него са китайски. Конфуций (557-479 г. пр.н.е.) го споменава в своите „Аналекти“ и е известен с това, че не е сядал на масата без него. Според по-късни документи джинджифилът е внасян в Китай от Югоизточна Азия. Чрез арабите джинджифилът достига Древна Гърция и Римската империя. Също те го занасят и в Източна Африка около 13 век, а през 16 век португалците го занасят в Западна Африка. По същото време испанците занасят джинджифила в Америка и през 1547 г. Ямайка вече изнася 1100 тона джинджифил за Испания. Понастоящем най-много джинджифил произвежда Индия, следвана от Китай, западна Африка, Ямайка, Тайланд и Австралия.

Джинджифилът (от турски: zencefil, Зенджефил, с научно наименование на латински: Zingiber officinale), наричан още исиот или имбир, е растение, чиито корени се използват в Китай и Индия от древността. В Европа се разпространява през 13 век благодарение на Марко Поло. Първоначално се използвал предимно в медицината. Завидна е славата му на афродизиак. Пресният джинджифил има остър парлив вкус с аромат на лимон. В изсушен и стрит на прах вид се използва в кулинарията като подправка. Резенчета пресен джинджифил се използват за направа на чай и като добавка в супи и сосове. В източната кухня се приготвя по всички познати технологии на печене, варене, пържене, много разпространен е в сладкарството под формата на сладка и бонбони. Участва във всяко къри. В Англия и САЩ от джинджифилов екстракт се приготвя бира, в Германия са известни джинджифиловите курабийки и сладкиши, а в Китай го захаросват. В миналото е имало цели улици, наречени „джинджър-стрийт“, на които са се предлагали продукти с джинджифил.

Джинджифилът е културно растение и не вирее в диво състояние. Родината му е някъде в Източна Азия, от Индия до Китай или Югоизточна Азия. Най-ранните документи за него са китайски. Конфуций (557-479 г. пр.н.е.) го споменава в своите „Аналекти“ и е известен с това, че не е сядал на масата без него. Според по-късни документи джинджифилът е внасян в Китай от Югоизточна Азия. Чрез арабите джинджифилът достига Древна Гърция и Римската империя. Също те го занасят и в Източна Африка около 13 век, а през 16 век португалците го занасят в Западна Африка. По същото време испанците занасят джинджифила в Америка и през 1547 г. Ямайка вече изнася 1100 тона джинджифил за Испания. Понастоящем най-много джинджифил произвежда Индия, следвана от Китай, западна Африка, Ямайка, Тайланд и Австралия.

 http://bg.wikipedia.org

ЧИЛИ КОН КАРНЕ

Чили кон карне (на испански: chili con carne) е ястие от кухнята на Мексико и Тексас. Името идва от испански език и буквално означава "чили с месо".

 Опитайте интерпретацията на Бойко Цвятков, предложена в днешното меню.

Основни съставки на ястието са люти чушки чили и мляно месо, като останалите съставки се добавят в зависимост от региона или личните предпочитания. Месото може да бъде нарязано на кубчета или във вид на кайма, като традиционно то е говеждо, но може да се използва и друг вид месо.

Най-често се добавят лук, чесън, домати, сладък пипер и фасул, въпреки че тексаската разновидност на ястието се готви без фасул. Малко преди края на приготвянето в чили кон карне се добавя и малко захар, мед или шоколад/какао. Като подправки най-често се използват риган, кимион и черен пипер, и по рядко кориандър и дафинов лист.

Готовото ястие се сервира с бял ориз, царевичен чипс начос или тортиля, като може да се поръси с настъргано сирене или сметана.

http://bg.wikipedia.org

ЗА ЯБЪЛКИТЕ...

 Ябълките  от днешния десерт са от градината Кудинка и Петър Цветкови, с.Богорово,Силистренско - не са третирани с химикали и са много ароматни. :-)

Ябълката (Malus domestica) е дърво от рода Malus, принадлежащ към семейство Розоцветни (Rosaceae), и е едно от най-широко култивираните дървета. Десертните ябълки са от вида Malus domestica или негов хибрид.

Видът произлиза от Западна Азия, където все още могат да се открият диворастящите предшественици. Ябълките са сред пръвите дървета, които са били култивирани от хората, а разнообразието от сортове достига до 7500 типа. Всеки сорт се отлчава с различни размери, период на цъфтеж и характеристики на плода.

ИСТОРИЯ
Центърът на развитието на разновидността на рода Malus е източната част на Турция. Ябълковото дърво е може би едно от първите дървета които се отглеждат[3], като плодовете му са подобрявани в течение на хиляди години. Твърди се, че Александър Велики е открил дребни ябълки в Мала Азия през 300 г. пр.н.е.[4], като тези, които донася в Древна Македония се използват за присаждане. Зимните ябълки, брани през късната есен и съхранявани при температури близки до нулата, са важна храна в Азия и Европа в течение на хилядолетия, също така и в Аржентина и САЩ, след пристигането на европейците.[3] Ябълките са донесени в Северна Америка от колонизаторите през 17 век.[4] и се твърди, че първата ябълкова градина на континента е създадена близо до Бостън през 1625 година. През 20 век, в щата Вашингтон започват да се създават проекти за напояване, което поставя началото на развитието на индустрия си милиарди долари приходи от плодове, сред които ябълките имат водеща роля.[4]

До 20-ти век, земеделските производители съхраняват ябълки в незамръзващи изби през зимата, за собствено ползване или за продажба. Подобреното транспортиране на пресни ябълки с влак и пътни превозни средства заменя необходимостта от съхранение.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%B0

ХРАНИТЕЛНИ КАЧЕСТВА
Изследвания доказват, че редовната консумация на ябълки може да окаже голямо положително влияние върху здравето на човека. Една ябълка на ден увеличава продължителността на живота ни с три години. Специалистите свързват употребата на ябълки със защита от определени типове рак, астма, инфаркт, заболявания на сърцето. "Една ябълка дневно прогонва лекаря от вкъщи" – гласи една английска поговорка, а французите казват "Изяждай по една ябълка сутрин за здраве и вечер–за красота". Неслучайно се смята, че ябълката е един от най-полезните и здравословни плодове. В състава на ябълките най-важна е групата на разтворимите вещества, а от тях на захарите. Съдържат пектин, ябълчена и лимонена киселина и са богати на минерални вещества, както и на ценните за организма витамини В1, В2, С, Е, Р и РР.
Ябълката се нарежда между най-добрите плодови храни за човека. Това се дължи на разнообразния й химически състав: съдържание на сухо вещество – 8,0-13,0%; захари; органични киселини – 0,11-0,49%; минерали, витамини, ензими, баластни вещества, главно под формата на пектин и целулоза. Съдържанието на витамин С варира от 4 до 80 mg. Затова, освен като пълноценна храна, плодовете имат и ценни лечебни и диетични свойства.

Вкусът на ябълките до голяма степен зависи от количеството и съотношението на съдържащите се в тях захари, органични киселини и дъбилни вещества. Ароматът им се дължи на етеричните масла.
http://www.bb-team.org/articles/3445_yabalki#ixzz2hrdjknLE

Тайните на червеното цвекло

             Цвеклото, един от най-полезните зеленчуци, на салата, сготвен или сок, е с толкова невзрачен вид, че повечето хора обикновено го пренебрегват. Зеленчукът е пренесен от Средиземноморието и се използва за полезно и диетично хранене. Кореноплодите съдържат средно 88% вода,
органични киселини, целулоза, 1,2% белтъчини, 9,3% въглехидрати, 0,9% минерални соли, витамин С, каротин, витамини В1, В2 и В12.
Древногръцкият лекар Хипократ включва червеното цвекло в списъка с лечебни растения още преди 2500 години. Древните гърци и римляни са използвали цвеклото за намаляване на висока температура, а през Средновековието са използвали сок от цвекло за захранване на хора, които не са били в състояние да консумират твърди храни. Благодарение на наличието на калиеви соли, сяра, фосфор и магнезий, зеленчукът ускорява процесите на обмяна на веществата. Червеният му цвят се дължи на багрилните вещества, бетацианини, които оцветяват ръцете и приборите, а освен това може да оцветят и урината, ако консумирате много от него. Заради хлорофила, който съдържа, той е полезна съставка в менюто на страдащите от анемия. Макар да съдържа захари, те не са в толкова огромни дози и затова червеното цвекло е полезно за консумация за диабетици, а заради високотосъдържание на цинк, който увеличава продължителността на действието на инсулина, то може да се включи в ежедневното меню. Цвеклото подпомага асимилирането на хранителните вещества и ускорява изхвърлянето на токсините. По съдържание на йод то се нарежда на челна позиция сред зеленчуците и затова се използва широко за профилактика и лечение на хипотиреоидозата - заболяване на щитовидната жлеза, причинено от дефицит на йод.
http://apteka-optima.com

Кайсия

   Родината на кайсията е Североизточна Армения. И досега в Средна Азия, Дагестан, Североизточна Армения се среща дива кайсия. В Хималаите тя расте дори на 4000 м надморска височина.

*Опитайте днешния десерт ПАЛАЧИНКИ с пълнеж от домашно сладко от кайсии. :-)

Като културен вид в Армения се отглежда от 3000 години, откъдето тръгва нейното разпространение - Персия, Мала Азия.

Едва през I век стига до Европа, но дълго време расте само в манастирски и княжески градини. Чак през Х век от Апенинския полуостров се разпространява в Германия и Франция, а по-късно - и в Америка, Африка и Австралия.

Гърците я наричали арменска ябълка, откъдето идва и научното наименование на кайсията.

В България кайсията се превръща в овощна култура след Освобождението. Най-популярни сортове са Силистренска (компотна), Кишиневска ранна, Унгарска, Роксана и други.

http://bg.wikipedia.org

Кайсиите са плод богат на много ценни хранителни вещества, витамини и микроелементи, които поддържат важни функции на човешкия организъм. Съдържат захар, каротин, тиамин, рибофлавин, никотинова киселина, бетакаротин, витамин С, витамини от групата В, калий, калции, магнезий, манган, желязо, натрий, форфор, йод, мед, пектин и други. Особено подходящи са при хиповитаминоза, което ги прави задължителен плод в менюто на деца, бременни жени, след тежки заболявания, инфекции и операции.

Кайсиите подобряват имунитета. Половин чаша сок от плода доставя необходимата доза витамин С за деня. Известна е ролята на витамина да укрепва имунитета и повишава съпротивителните сили на организма. Наличието и на манган в плода спомага образуването на витамин С от самия организъм, което допълва и завършва процеса.

В жълтите плодове по принцип се съдържа бетакаротин. Мощен антиоксидант, който защитава клетките от израждане и действа възстановяващо на кожата и лигавиците. Количеството му в кайсиите не отстъпва на желтъка на яйцето. Сто и петдесет милилитра сок от кайсии е напълно достатъчен да задоволи дневната нужда на организма от бетакаротин.

Особено полезни са кайсиите за хората, страдащи от сърдечно-съдови заболявания. Първо, защото съдържат витамин Е, с което подобряват кръвообращението и имат намаляващ кръвосъсирването ефект, и са подходящи при артериосклероза и свързаните с нея заболявания. Кайсиите подпомагат дейността на сърцето и заради високото количество калий, което съдържат. Не случайно в диетичния режим при сърдечни заболявания се препоръчва по 50 - 100 г дневно консумация на сушени кайсии, при които концентрацията на калий достига 1700 - 1800 мг%. Плодът се препоръчват при нарушения на сърдечния ритъм, сърдечна недостатъчност, при слабо кръвооросяване, след остър инфаркт на миокарда. Кайсиите спомагат обмяната на вещества като допринасят за отделянето на излишното количество течности от организма, с което се намалява склонността към отоци, един характерен симптом при сърдечни проблеми. Магнезият в кайсиите понижава артериалното налягане, което ги прави препоръчителни при страдащите от високо кръвно налягане.

Заради наличието на желязо, фолиева киселина, витамини от групата В, кайсиите се препоръчват при анамея. Сто грама кайсии помагат на кръвообразуването така, както 250 г черен дроб. Повишава се продукцията на хемоглобин в организма. Малкото, но ценно количество, мед в кайсиите, подобрява усвояването на желязото от организма.

Плодът действат оздравително на храносмилателния тракт. Нормализира киселинността в стомаха и намалява предразположенността към възпаление на лигавиците. Сокът му се препоръчва при страдащи от колпит. Известен е със своето слабително и пикочегонно действие.

Магнезият и фосфорът в кайсиите допринасят за активната работа на мозъка. Те са ценни при емоционално и нервно натоварване.

http://www.puls.bg

Червеният пипер - неотменна част от всяка кухня

Неизменна част от всяка кухня е пипера, но знаете ли какви лечебни и хранителни качества
притежава той?

 1. Най-ценното качества на пипера е високото съдържание на витамини.
По съдържание на витамин С някои сортове пипер превъзхождат дори черната боровинка. Една от най-интересните особености на пипера е тази, че витамин С се запазва дори и приконсервирането му. 

2. Друго негово предимство пред другите зеленчуци е , че съотношението между витамин С и
витамин Р (цитрин) е в много добри пропорции, вследствие на което те действат укрепващо на стените на кръвоносните съдове. Това действие е особено полезно за болните от диабет, при които е подложена на разрушаване капилярната мрежа.

3. Съдържанието на витамин Р в пипера е толкова високо, че дневната нужда на един човек може да бъде задоволена от консумирането само на 40-50гр. Други такива витамини в пипера са А,В1,В2,РР, фолиева киселина, пектинови вещества и минерални.

4.В лютивите сортове пипер се съдържа алколоидът капсаицин, който придава лютивия му вкус. Освен този вкус, той има и бактерицидно действие и благоприятства храносмилането.

5.В диетата на болните лекарите предлагат включването на пипера като поливитаминно средство при авитаминози и за възбуждане на апетита.

6.Народната медицина препоръчва сок от сладки чушки при атрофия на ноктите, при диабет,
а за премахването на пигментни петна по кожата се препоръчва смес от сладък пипер и моркови.Този сок действа успокояващо на стомаха при колики.

Най-хубавият и най-лечебният сорт в света с изключително високите си хранителни ,лечебни и вкусови качества е сортът ” куртовска напия”. Миналият век в Унгария от люспите му са
произвеждали витамин С.
http://www.vihi.eu/

Ориз Басмати

  Басмати принадлежи към най-висококачествените сортове ориз. Той е ароматен ориз, отгледан в подножието на Хималаите в Индия и Пакистан. 

Отличава се с дълги, тънки зърна със средна твърдост, които след сваряване увеличавaт дължината си неколкократно. Оризът е с бяло оцветяване, екзотичен аромат и при готвене става снежнобял, без да се слепва. Липсата на примеси го прави готов за употреба, без да е необходимо предварително почистване. Подходящ е за приготвяне на индийски ястия, къри, пилафи, като гарнитура към екзотични рибни и месни ястия.

Зърното от ориз се отличава с високата си хранителност — съдържа 75–85 % въглехидрати и 5–10 % протеини. Тези два компонента са с много висока усвояемост за организма на човека — около 96 %, поради което храненето с ориз се възприема за много ефективно.

Оризът е изключително богат на сложни въглехидрати, а те са главният енергиен източник за организма. Предубеждението, че съдържащото се в ориза нишесте е причина за трупане на подкожна мазнина, просто е неоснователно.

Сами можете да пресметнете-половин купичка ориз съдържа около 100 калории, около 20 г въглехидрати, 2 г протеин и по-малко от грам мазнини, само внимавайте- не купа, а купичка. В него се съдържат желязо, фосфор, магнезий, калий, калций хром.

Съвети при приготвяне

        За да не се слепва и за по-добър вкус, сложете във водата, в която се вари, резенче лимон или лимонов сок.
        За да възстановите вкуса на ориза, останал от миналия ден, поставете го за 5 минути в гореща вода.
        За да направите по-вкусен ориза за гарнитура, прибавете към врящата вода сок от половин грейпфрут или смес от доматен сок и вода в съотношение 1:1.
http://bio.kasida.bg

Силата на моркова

           Суров или варен, печен или задушен, морковът притежава отлични вкусови и хранителни качества, диетични и лечебни свойства. 
Свойствата му са известни още на древните гърци. Знаменитите лекари Хипократ и Гален ги препоръчват като болкоуспокояващо и противовъзпалително средство, както и срещу кашлица. Прилагат се за лечение на кокоша слепота, кръвоизливи и пикочно-каменна болест, както и за увеличаване на кърмата. По-късно Авицена също прилага морковите при лечението на някои заболявания.
Произходът на моркова датира от преди 5 000 г. в централна Азия, региона на Афганистан. Постепенно се разпространяват по Средиземноморието. Първите моркови са били бели, розови, жълти, зелени, лилави и черни, но не и оранжеви. През 16 век холандски градинари успяват да култивират познатите ни оранжеви моркови. В наши дни най-популярни са именно те, следвани от жълтите и червени разновидности, които се срещат често в азиатската кухня. Морковът е познат и обичан още от дълбока древност. Елините го наричали Caroton, римляните Carota, а египтяните Galica (галски).
В морковите се съдържа основно инвертна захар; пектин, лецитин. Главно достойнство на морковите са витамините: каротин (провитамин А), витамини B1, B2, РР, С. Налице са още много ензими, етерични масла, терпени, минерални вещества - калий, натрий, калций, магнезий, фосфор, йод, желязо и микроелементите манган и мед. Морковите съдържат малки количества ценни и незаменими аминокиселини. Най-богати на каротин са морковите с наситено червен или оранжев цвят.
От всички зеленчуци морковът има най-високо съдържание на провитамин А (бета-каротин - до 17 мг/100 гр).Това вещество има доказани свойства като антиоксидант и предпазва хората от злокачествени заболявания. Витаминът действа профилактично на инфекциозните заболявания на бронхите, гърлото и гласните връзки. Чаша сок или нектар осигурява необходимата дневна доза от провитамин А, който освен това:
- Въздейства благоприятно на зрението;
- Подобрява вида на кожата, ноктите и косата, т.е., действа като естествена козметика.

Не се притеснявайте, че кожата ви може да промени своята пигментация и да стане жълто-оранжева на цвят. За да се случи подобно нещо, трябва да пиете над 500 гр. сок дневно в продължение на повече от 5 дни.
 http://www.bb-team.org/

За царството на гъбите

   Ядливите гъби са служели за храна на човека още от древни времена. Древногръцкият учен Теофраст, живял през 370-285 г. пр.н.е., описва в трудовете си печурката, трюфелите и много други гъби. Гъбите са били поднасяни не само на народната трапеза, но и на хановете и царете. Те се консумират основно заради хранителната им стойност, която е сходна с тази на зеленчуците и продуктите от животински произход. Подобно на плодовете и зеленчуците, те съдържат голямо количество вода - около 84-92% и сухо вещество - около 8-16%. Богати са на белтъчини, минерални соли, мазнини, витамини (B1, РР, D и А) и други вещества, и по своите вкусови качества заемат едно от първите места между храните от растителен произход.
     Значението на гъбите за човека е разностранно. Много видове низши гъбички се използват за получаване на различни ценни вещества, антибиотици, лимонена киселина, и др.
Приготвянето на вина, пиво, хляб и др., става чрез участието на гъбички, които предизвикват различни ферментации. Има много ядливи гъби, които редовно се отглеждат и събират в световен мащаб. През 2000 г. те се отглеждат в най-малко 60 страни, като Китай, САЩ, Холандия, Франция и Полша са петте най-големи производители в света.
     Събирането на ядливи гъби в природата е свързано с необходимостта от много знания, опит и наблюдателност. При това се срещат непрекъснато все нови и нови непознати видове гъби.
Особено добре трябва да се познават отровните видове гъби. Токсичността им причинява от леки храносмилателни проблеми, алергични реакции и халюцинации до тежки органни увреждания и смърт. Най-опасните гъби, съдържащи смъртоносни токсини са от родовете Conocybe, Galerina, Lepiota и Мухоморка (Amanita). Последният род включва бялата (A. virosa) и зелената мухоморка (A. phalloides), които се срещат и в България. Отравянето от тях се проявява след около 10-12 и повече часа, и в повечето случаи завършва трагично.
     Преди да се приеме, че дадена дива гъба е годна за консумация, тя трябва да се идентифицира.
Правилното идентифициране на даден вид гъба е единственият сигурен начин да се гарантира годността  за консумация. Въпреки това някои гъби, които са годни за повечето хора може да предизвикат алергични реакции или хранително отравяне при други хора. Също така, в много ядливи гъби, които растат в замърсени места могат да се натрупат замърсители като тежки метали и отново да доведат до хранително натравяне. Наличието на голямо количество
вода в тях е предпоставка за бързото им разваляне. Поради тази причина, отравяния с гъби стават не само с отровни, но също и с много престояли ядливи видове, т.е. гъбите трябва да се консумират възможно най-пресни или да се консервират.

Някои от отровните гъби приличат твърде много на ядливи видове, затова се наричат двойници. Най-често срещаните отровни двойници в България са:

    Бяла (A. virosa) и Зелена мухоморка (A. phalloides) - бъркат се с Полска печурка
    Дяволска гъба (B. satanas) - бърка се с Обикновена манатарка
    Лъжлива млечница (L.torminosus) - бърка се с Обикновена млечница
    Червена мухоморка (A. muscaria) - бърка се с гъба Булка
    Бяла отровна орешарка (C. dealbata) - бърка се с Обикновена челядинка
    Горчива миризливка (O. olearius) - бърка се с Пачи крак
    Лъжлива пънчушка (H. fasciculare) - бърка се със Зимна припънка

http://bg.wikipedia.org/

"Пиле с бекон" - Рецепта от менюто на "Бар на края на вселената", предствена от БОЙКО ЦВЯТКОВ

Бойко Цвятков

       Днес ще представя една легендарна рецепта от менюто на "Бар на края на Вселената" –  Пиле с плънка от бекон и сметанов сос . 
       Рецептата е на майстор готвач Веронока – главен готвач на заведенията от 2001 до 2008 година, която за съжаление вече не е сред нас. Винаги когато я готвя, се сещам за хубавите години на заведенията, както и за страхотните хора с които работихме там. 

Необходими продукти (за една порция):

1.Пилешко филе  –  180г/От пилешкото филе се оформят  джоб и се счуква с чук за месо./

 2.Бекон  –  40г/Нарежете бекона на 4 филийки/

3.Тост сирене  –  1бр.

4.Олио  –  30г

5.Сметана готварска – 120г

6.Бренди – 20г

7. Соев сос – 30г

8. Брашно – 30г

9. Домати/за украса/ - 60г

10. Краставица/за украса/ - 30г

11. Салата/за украса/ - 1 лист

                                                        12. Лимон – 25г

Начин на приготвяне:

Стъпка 1. Подгответе всички необходими продукти, за да не пропуснете нещо и да ви е удобно.

Стъпка 2. В едната половина на джоба поставете бекона - 2бр. филийки. Върху тях поставете тост сиренето. Върху тост сиренето поставете другите две филийки бекон. С другия край на филето похлупете.

Стъпка 3. Краищата на джоба, трябва добре да се притискат един към друг, докато прилепнат и се захванат.

Стъпка 4.Поставете готовия джоб в брашно и добре оваляйте, като изтупвате и притискате.

Стъпка 5. Сложете мазнината в тигана и го нагорещете. Изпържете до златисто и двете страни на филето. Изправете филето със щипка и го задръжте за да запържите добре и сгъвката на джоба. След като сте запържили филето от всички страни добавете и соевия сос – изчакайте, докато се редуцира ½ от количеството.

Стъпка 6. Добавете брендито, за да фламбирате. При добавянето на брендито наклонете леко тигана към огъня – така парите се запалват. След като приключи фламбирането, изчакайте още 30 секунди.

Стъпка 7. Добавете сметаната и обръщайте филето многократно, докато се редуцира сметаната до 1/3 от количеството.

Стъпка 8. Вашият специалитет „Пиле с бекон”, е готов. :-)

Може да бъде поднесен върху канапе от маруля, или с оригиналната украса от Вселената. 

 

Бойко Цвятков: Бих комбинирал с едно хубаво розе. Например -  Добра година 2012 на избата Меди Вали ( Вече можем да Ви го доставим – цената е 3.89 лв. за бутилка от 0.185 мл.:-))