Какво е СУМАК?

  Може би сте чували за тази подправка, но като цяло тя е слабо известна по нашите географски ширини.  

  Можете да я откриете в Чобан салатата в днешното ни меню.

Другите названия, с които е известен сумакът са - шмак дъбилен, Sumac, Shumac, Sicilian sumac на английски и Sommacco на италиански.

Това са плодовете на див храст, растящ в средиземноморските области, основно в Сицилия и Южна Италия и части на Средния изток, главно в Иран. Подправката е съществен елемент в арабската кухня.

Плодовете са малки, закръглени в диаметър около 5 мм, черно-кафяви на цвят. Обикновено се изсушават се и смилат до прах с пурпурночервен цвят. Вкусът е кисел, фруктов и леко стипчив.

Сумакът е много популярен в Турция и Иран, където смлените плодове влизат в състава на смесите за дюнер кебап. Използва се и за подправяне на ориз. Смесен с лук, често се употребява за разядка. Влиза заедно с мащерката в състава и на йорданската смес от подправки – zahtar.

В Египет, Ливан и Сирия варят плодовете във вода до получаването на много гъста кисела есенция, която след това се добавя към месо и зеленчуци.

Употребява се така, както в другите области използват оцет, лимонов сок или тамаринд. Използва се в дресингите за салати и влиза в състава на маринати за месо, пиле и риба. Често към кебапите се сервира сос, приготвен от кисело мляко и сумак.

http://www.edna.bg

ШАФРАН

Шафранът е подправка, получавана от цветовете на шафрановия минзухар (Crocus sativus), културен вид минзухар от семейство Перуникови (Iridaceae). Самото растение се нарича също съкратено шафран.

Трите близалца на цвета (дисталните краища на пестиците — женските репродуктивни органи на растението) и част от шийката му (стъбло, свързващо близалцата с останалата част от растението) се изсушават и се използват в готварството като подправка и оцветител. Шафранът, който от години е най-скъпата в света подправка по тегло[1][2], расте при естествени условия в Югозападна Азия.[2][3] Култивиран е за първи път в района на Гърция.[4]

Характерни за шафрана са горчивият вкус и миризмата на йодоформ или сено. Те се дължат на химическите вещества пикрокроцин и шафранал.[5][6] Той съдържа също каротеноидното багрило кроцин, което дава богат златисто-жълт цвят на храната. Заради тези си качества шафранът е много търсена подправка за храни по целия свят.

Думата „шафран“ произлиза от старофренския термин от 12 век „safran“, който идва от латинското „safranum“. „Safranum“ е свързано също с италианското „zafferano“ и испанското „azafrán“.[7] „Safranum“ идва от арабската дума „asfar“ (أَصْفَر), която означава „жълт“ чрез паронимното „za‘faran“ (زَعْفَرَان), името на подправката на арабски.[6]

Историята на отглеждането на шафран стига над 3000 години в миналото.[8] Дивият предшественик на питомния шафранов минзухар е един вид есенен минзухар — Crocus cartwrightianus. Отглеждащите го хора развъждали диви екземпляри, отбирайки тези с необичайно дълги близалца. Така една стерилна мутантна форма на C. cartwrightianus, C. sativus била създадена в късната Бронзова епоха в Крит.[20] Експертите смятат, че шафран е документиран за първи път в един асирийски ботанически справочник от 7 век пр.н.е., създаден при царуването на Ашурбанипал. Намерена е документация за използването на шафран за лекуване на около 90 болести в период от 4000 години.[21] Шафранът е използван като подправка и лекарство в Средиземноморието от тогава, като използването и отглеждането бавно са се разпространявали към други части на Евразия, както и към Северна Африка и Северна Америка. Презпоследните няколко десетилетия отглеждането на шафран достига и Океания.

Гърция и Древен Рим

Минойците са обрисували шафрана в дворцови фрески около 1500—1600 г. пр.н.е, представяйки употребата му като лекарство.[22][21] По-късно гръцките легенди разказват за морски пътешествия до Киликия. Там пътешествениците се надявали да се сдобият с това, за което смятали, че е най-ценният шафран в света.[11] Друга легенда разказва за Крокус и Смилакс — за това, как Крокус е омагьосан и превърнат в първия шафранов минзухар.[23] Древните средиземноморски народи, сред които египетските парфюмеристи, лекарите от Газа, гражданите на Родос[24] и гръцките куртизанки-хетери използвали шафран в своите парфюми, мазила[25], путпури, гримове, жертвоприношения и лечения.[25]

Тази древна минойска фреска от Кносос, Крит изобразява мъж (наведената синя фигура), берящ шафранов минзухар

В късния елинистичен Египет Клеопатра е използвала шафран при къпане, за да доставя по-голямо удоволствие при любене.[26] Египетските знахари са използвали шафран за лекуване на всички разновидности стомашно-чревни оплаквания.[27] Шафранът е използван и за боядисване на тъкани в левантински градове като Сидон и Тир.[28] Римският учен Авъл Корнилий Целс предписва шафран в лекарства за рани, кашлица, колики и краста.[29] Римляните толкова обичали шафрана, че римските колонизатори си донесли шафран, когато се заселили в южна Галия, където го отглеждали широко до падането на Рим през 271 г. Съперничещи си теории заявяват, че шафранът се връща във Франция едва през 8 век с маврите или с папството в Авиньон през 14 век.[30]

Азия

Бои на база шафран са открити в 50 000-годишните изображения на праисторически животни в днешен Ирак.[23][31] По-късно шумерите използват див шафран в лекарства и магически еликсири.[32] Така шафранът е бил предмет на търговия между далечни страни още преди разцвета на Минойската култура от 2-рото хилядолетие пр.н.е. Шафранът е възпят и в еврейската „Песен на песните“.[33] Древните персийци отглеждали персийски шафран (Crocus sativus 'Hausknechtii') в Дербена, Исфахан и Хорасан към 10 век пр.н.е.. На тези места шафрановите нишки са били втъкавани в тъкани[23], ритуално принасяни в жертва на божествата и използвани в багрила, парфюми, лекарства и миещи средства.[34] Шафранови нишки са разпръсквани по леглата и слагани в горещи чайове като лек срещу пристъпи на меланхолия. Чужденците се страхували от персийското използване на шафран като наркотик и афродизиак.[25] По време на азиатските си нашествия Александър Велики използвал персийски шафран в чая, ориза и баните си като лек за бойни рани. Александровите войски му подражавали и пренесли баните с шафран в Гърция.[35]

Теориите за достигането на шафрана до Южна Азия си противоречат. Традиционни кашмирски и китайски сведения дават дати на пристигане преди 900—2500 г.[36][37] Междувременно много историци, изучаващи древни персийски документи датират пристигането някъде преди 500 г. пр.н.е.[4] Те приписват това или на пренасянето на шафранови луковици от персийците за засяване на нови градини и паркове[38] или на персийското нашествие и колонизация на Кашмир. Финикийците после продавали кашмирски шафран като багрило и лек за меланхолия.[25] Оттам използването на шафран в храни и багрила се разпространява в цяла Южна Азия. Будистките монаси в Индия например са възприели шафраново-оцветените роби след смъртта на Буда Сидхарта Гаутама.[39]

Историците смятат, че шафранът идва за първи път в Китай с монголските нашественици от Персия.[40] Но шафранът се споменава в древни китайски медицински текстове, между които фармакопеята „Пън Цао“ („Велика книга за билките“) — том, датиращ от около 1600 г. пр.н.е. (и приписван на император Шен Нун), който документира 252 фитолечения за различни болести.[41][42][39] Обаче около 3 век китайците говорят, че шафранът идва от Кашмир. Например Уан Джън, китайски лечител, пише, че „родината на шафрана е Кашмир, където хората го отглеждат главно, за да го принасят в жертва на Буда“. Уан също разказва как шафранът е използван по негово време: „Цветът на [шафрановия минзухар] повяхва след няколко дни и тогава се добива шафранът. Той се цени заради еднородния си жълт цвят. Може да се използва за ароматизиране на вино.“

Следкласическа Европа и Америка

В Европа отглеждането на шафран спада бързо след падането на Римската империя. Шафранът се връща с навлизането на Мавърската цивилизация в Испания, Франция и Италия.[43] По време на Черната смърт от 14 век търсенето на шафранов лек се увеличило неимоверно и е трябвало да се внесе много шафран с венециански и генуезки кораби от южни и средиземноморски страни[44] като Родос. Кражбата на една такава доставка от благородници подпалва продължилата 14 седмици „Шафранова война“.[44] Конфликтът и последвалия го страх от необуздано шафраново пиратство дало импулс на значително отглеждане на шафран в Базел, който започнал да процъфтява.[45] Отглеждането и търговията стигат до Нюрнберг, където епидемичните нива на фалшифицкация на шафран довеждат до кодекса Safranschou, който глобявал, вкарвал в затвора и екзекутирал фалшификаторите на шафран.[46] Скоро след това отглеждането на шафран се разпространява в Англия, особено в Норфолк и Съфолк. Есекското градче Сафрон Уолдън, кръстено на културата, в отглеждането на която се специализирало, израства като основен център за производство и търговия на шафран в Англия. Навлизането на по-екзотични продукти обаче — шоколад, кафе, чай и ванилия — вследствие на новите връзки с източни и задморски страни довежда до затихване на отглеждането на шафран в Европа.[47][48] Отглеждането в значителни количества останало трайно само в Южна Франция, Италия и Испания.[49]

Европейците донасят шафрана в Америка, когато там имигрират членовете на Швенкфелдерската църква, напускайки Европа със сандък, пълен с шафранови луковици. Наистина, швенкфелдерите са отглеждали много шафран в Европа.[50] Към 1730 г. пенсилванските немци отглеждат шафран в цяла източна Пенсилвания. Испанските колонии в Карибско море купуват големи количества американски шафран и високото търсене води до това, че цената на шафрана на стоковата борса във Филаделфия е приравнена с тази на златото.[51] Търговията с Карибите по-късно се проваля като последица от Англо-американската война от 1812 г., когато са унищожени много търговски кораби, превозващи шафран.[52] Въпреки това пенсилванските немци продължават да отглеждат по-малки количества шафран за местна търговия и употреба в торти, спагети и ястия от пиле или пъстърва.[53] Американското отглеждане на шафран оцелява до наши дни главно в пенсилванския окръг Ланкастър.[50]

Употреба и търговия

Шафрановият аромат често се описва от познавачите като напомняща „метален мед“ с тревисти или подобни на сено нотки, а вкусът му се усеща също като подобен на сено, но донякъде горчив. Шафранът придава светъл жълтооранжев цвят на храните. Заради това той се използва широко в арабската, централноазиатската, европейската, индийската, иранската и мароканската кухни. Има и сладкарски изделия и спиртни напитки с шафран. Широко разпространени заместители на шафрана са шафранката (Carthamus tinctorius) и куркумата (Curcuma longa). От медицинска гледна точка шафранът има дълга история в традиционното знахарство. Без особени резултати са изследвани потенциални противоракови[54], антимутагенни, имуномодулиращи и антиоксидантни свойства[55][54][56] на шафрана. Шафранът е използван и за текстилно багрило — особено в Китай и Индия, както и в парфюмерията.

Отглеждане на шафран по света

Повечето шафран се отглежда в пояс, започващ от Средиземноморието на запад и достигащ до Кашмир на изток. Годишно в света се произвеждат около 300 тона шафран.[6] Иран, Испания, Индия, Гърция, Азербайджан, Мароко и Италия (подредени в намаляващ ред по производство) са основните производители на шафран. За един килограм сух шафран са необходими 110 000—165 000 цвята, които се получават от засадена площ, по-голяма от две футболни игрища.[57][58] За да се наберат 150 000 цвята са необходими са около 40 часа интензивен денонощен труд.[59] След изваждане, близалцата бързо се изсушават и (за предпочитане) се запечатват в херметични контейнери.[60] Цените на шафрана на едро и дребно варират от близо 1000 до близо 10 000 евро за килограм. В западните страни средната цена на дребно е около 1550 евро за килограм.[2] В един килограм има между 160 000 и 450 000 нишки. Яркият тъмночервен цвят, леката влажност, еластичността, скорошната дата на събиране и липсата на отчупени парчета от нишки са белези на пресния шафран.

http://bg.wikipedia.org/

КОЗЕ сирене

Редица хора анатемосват козето сирене като тежко, миризливо и неприятно, а други редовно го консумират заради вкусовите и здравословните му качества.

Произход

Козето сирене е храна с древнa история, за която се предполага, че е произлязла в района на Европа, Централна Азия и Близкия Изток около 8000 г. пр.Хр. Според сведения, открити в египетска гробница, първото сирене се е появило около 2000 г. пр.Хр. и вероятно е било със структура на пресечена извара, каквито са саламурените сирена днес на Балканите. Но за разлика от произведеното в Близкия Изток - сиренето от Европа, където климатът е по-хладен, изисква по-малко сол за консервиране и става подходяща среда за полезни микроорганизми и плесени.

Състав и здравословни ползи

* Козето сирене е много богато на полезни млечнокисели бактерии и по този показател превъзхожда сериозно повечето млечни продукти. Това се дължи на различните хранителни навици на козата. Тя се храни с най-свежите и млади листенца, клонки, плодове и цветя. За разлика от други тревопасни козата изяжда тревата чак до корените, където е едновременно сладка и кисела, което придава характерния вкус на козето мляко.

* Млечните бактерии в козето сирене пречат на развитието на патогенни микроорганизми. Когато даваме козе сирене на малки деца, е добре да се има предвид, че то е силен алерген, въпреки че за козето мляко се казва, че е най-близко до кърмата като състав.

* Козето сирене е богато на белтъчини, кобалтови соли, калций и много витамини. Спомага за по-бързото лечение на белодробни заболявания, укрепва имунната и нервната система, лекува чувствителен стомах, помага при артрит, ревматизъм, диабет, сърдечни и бъбречни проблеми.

* Някои учени го наричат "естествен антибиотик", защото ни предпазва от редица заболявания. Голямото му предимство е, че се смила в стомаха за 20 минути, докато за кравето се изисква шест пъти повече време. Силицият, който съдържа, придава здравина на кожата и стимулира растежа на косата и ноктите.

* Козето сирене е ценено и в диетичното хранене, защото има с 40% по-малко калории от кравето и съдържа само 90 килокалории в 100 г.

http://www.edna.bg

Сандвичът "ЗАПАТА"

През 2007, с трима приятели, бяхме на „творческо” посещение в Чехия. 
Наехме, за една седмица,  апартамент в центъра на Прага и се отдадохме на „потапяне” в атмосферата.

Черпихме идеи за клубни и ресторантски концепции, рецепти за ястия, напитки и просто „обикаляхме”.

Местната бира не ме спечели, но атмосферата – това неповторимо съчетание на история и модерност, този „бохемски”дух - те са наистина неповторими :-)

Първообразът на санвича, ядохме в един малък, мексикански ресторант, насред историческия център на града (близо до култовият бар La Bodequita).

Естествено, рецептата на нашият сандвич, е преработена и обогатена.

Когато търсихме подходящо име на новият бургер, се сетих за тази снимка от ресторанта:

Както виждате, зад мен на стената е портретът на легендарният Емилиано Запата, който стана и кръстник на, вече мога да кажа, легендарния сандвич.
Запата (Сапата) е един от най-известните и колоритни водачи на Революцията в Мексико. 

Днес, както и следващите пет работни дни, този вкусен сандвич, ще присъства в нашето меню. Рецептата е фирмена тайна, но за тези които все още не са го опитвали , ще споделя някои от съставките на плънката - кайма, лук и стафиди.  :-)

Бих препоръчал да се консумира с розе (например „Добра година”2012), или със силно охладена бира (Една Стела (Артоа) би свършила чудесна работа).

ПП: За любителите на чешката бира - комбинация с Великопоповечки Козел, би Ви допаднала.

Наздраве!

ППП: Специално наздраве на Веско, Росен и Емил ! :-))))))

Лукът - подправка и лекарство

  Използваният пресен лук в днешната зелена салта е от градината на Стоян Чурусинов, наш приятел и съмишленик.   

 Лукът е едно от най-разпространените растения в цял свят. Заради ценните си вкусови качества и големите ползи за здравето на хората той е и неизменен участник в почти всяко ястие от нашата трапеза.

С името "лук" в общия смисъл се наричат растения от рода Лук (Allium), но ако се използва самостоятелно, без определения, обикновено се разбира видът Кромид лук (Allium cepa).

Кромидът (Allium cepa), наричан още кромид лук, червен лук или само лук, е двугодишно растение от род Лук. Използват се основно луковиците на възрастните растения преди началото на зимата, както и листата на младите растения, наричани пресен лук или зелен лук. Лукът има характерен силен лютив вкус и остра миризма, които се омекотяват при готвене. Луковиците имат суха външна обвивка и месеста слоеста вътрешност. Използвани по целия свят за кулинарни цели, те са разпространени в разнообразни форми и цветове.

История

Смята се, че луковици от семейството на лука са използвани за храна в продължения на хилядолетия. В палестински селища от бронзовата епоха са намерени следи от остатъци от лук заедно с вкаменени смокини и фурми, датиращи от около 5000 г. пр.н.е. Археологическите писмени доказателства показват, че култивираното отглеждане на лука вероятно е започнало около 2000 години по-късно в Древен Египет.

Историята разказва, че някога гърците достигнали Колхида в търсене на златното руно и донесли от вълшебната родина на богинята Артемида много неизвестни дотогава растения, сред които бил лукът -  едно от древните лекарствени средства. Отначало лютивият зеленчук се използвал като нагледно пособие за изучаване на астрономия. Древните учени разрязвали напречно глава лук и по нея обяснявали на своите ученици строежа на Вселената, която според тогавашните представи се състояла от няколко сфери, обкръжаващи Земята. И изведнъж установили, че лукът притежава невероятна способност да придава храброст на войните, поради което служел като задължителна подправка към храната им. През средните векове се смятало, че лукът предпазва войниците от стрелите, от ударите на мечовете и алебардите, затова рицарите в железни доспехи носели на гърдите си като талисман обикновена глава лук.

Лукът се отглежда лесно и е удобен за транспортиране и складиране. Египтяните го обожествявали, вярвайки, че сферичната му форма и концентричните пръстени символизират вечния живот. Лук е използван дори при погребенията, както се вижда от следите от лук, намерени в очните гнезда на известния фараон Рамзес IV. Вярвало се, че ако при погребението с мъртвите се погребе и лук, силната му миризма ще върне духа им. По-късно лукът достигнал до Гърция, където атлетите ядяли големи количества от лютивия зеленчук за пречистване на кръвта. Римските гладиатори пък били натривани с лук, за да се втвърдят мускулите им. В Средновековието лукът е бил толкова важна храна, че се превърнал постепенно и в разменно средство - хората си плащали наемите с него и дори го поднасяли като подарък. Лекарите предписвали лук като лек срещу главоболие, ухапвания от змия и косопад. Лукът е пренесен в Северна Америка от Христофор Колумб при експедицията му до Хаити от 1493 г.

Лукът - естествен антибиотик

Лукът е един от най-необходимите продукти във всяка кухня и се използва при приготвяне на почти всички ястия. Поради това у нас се отглежда в големи количества. Главното достойнство на лука обаче не се състои само в прекрасните му вкусови качества. Отдавна са известни и лечебните му свойства. Например древните египтяни използвали лука в кулинарията и в медицината, след като забелязали благотворното му влияние върху храносмилателните органи, за повишаване на апетита и подобряване дейността на черния дроб и жлъчката; препоръчвали го при ревматизъм, подагра и затлъстяване. Древните славяни казвали "Лукът от седем болести лекува".

Медицината познава и уважава както чесъна, така и лука - тези два зеленчука са не само незаменима храна, но и лекарство за много болести. През средните векове лекарите смятали, че дори миризмата на лук предпазва от болести. Затова е намерено научно доказателство - във веществата, отделяни от лука, се съдържат така наречените фитонциди, които унищожават гнилостните и болестотворните бактерии. Растенията, които съдържат летливите вещества фитонциди, се наричат растителни антибиотици. Те представляват цял комплекс от съединения, осигуряващи имунитета на самото растение, и имат редица неоспорими преимущества пред медикаментите. На първо място, действието им е насочено не само към борба с микробите, а и към засилване на имунитета. На второ, вредните микроорганизми загиват много по-бързо от растителните антибиотици. И още един плюс: болестотворните микроорганизми след време се приспособяват към лекарствата, а "домашните лекари" продължават да действат така, както и преди сто години. Освен това при грамотно използване практически няма странични действия. За съжаление те не могат напълно да заменят антибиотиците и да спасят живота на човек в най-тежките случаи. Но с успех се прилагат при лечението и профилактиката на много заболявания.

http://www.bb-team.org

Ягодите

Полезни за гърлото, мозъка и сърцето.

Със своя примамлив външен вид и отлични вкусови качества, ягодите си осигуряват място в списъка на любими храни на мнозина.
Известно е, че горските плодове са богати на антиоксиданти, и ягодите не правят изключение. Те съдържат и ценни хранителни вещества, осигуряващи поддържането на добро здраве и превенция на редица заболявания. Ягодите са добър източник на витамин С, витамини от В група, минералите калий, желязо, магнезий.

Сред основните причини за нарушения на функциите на очите са свободните радикали и недостигът на определени хранителни вещества. С увеличаване на възрастта и липсата на тези защитни вещества, вредните свободни радикали в организма могат да нанесат тежки поражения на очите, като ги правят податливи на инфекции, или изсъхване на очите, дегенерация на зрителните нерви, макулна дегенерация, зрителни дефекти. Антиокислителите, като витамин С, флавоноиди, фенолни фитовещества, съдържащи се в ягодите, могат да помогнат за облекчаване на подобни състояния. Плодът може да е полезен и при нарушения на очното налягане. Съдържанието на калий в ягодите спомага за поддържане на правилното налягане. Витамин С, фолиевата киселина и флавоноидите в ягодите притежават отлични антиоксидантни и антиканцерогенни свойства. Изследване показа, че дневният прием на плода помага за намаляване растежа на туморни клетки. Според учени, консумацията на ягоди помага за предотвратяването на ранните увреждания, които водят до развитието на тумори. Проучване на китайски изследователи сочи, че приемането на плода в големи количества може да се окаже помощно средство при медикаментозна терапия за предпазване от рак на хранопровода.Ягодите, както и повечето растения от род Розоцветни, имат високо съдържание на полифеноли, които до голяма степен обезпечават нормалното функциониране на мозъка. Според изследване, редовната консумация на ягоди, боровинки и къпини е в състояние да забави дегенеративните процеси в мозъка и да предотврати когнитивните нарушения. Полифенолите в плодовете, зеленчуците и ядките притежават антиоксидантни и противовъзпалителни ефекти и чрез консумацията им се спомага забавянето процеса на стареене на тъканите, в това число и мозъчните.Ягодите са богати на калий и магнезий. Смята се, че тези минерални вещества са ефективни при намаляване на високо кръвно налягане, причинено от натрий. Консумацията на ягоди е полезна и при сърдечно-съдови проблеми, поради високото съдържание на фибри, фолиева киселина, антиоксиданти и наличието на малко мазнини. Този състав благоприятства понижаването на нивото на вредния холестерол. Някои от витамините от група В, които присъства в ягодите, са полезни за укрепването на сърдечния мускул и така помагат за по-доброто функциониране на сърцето.
http://www.puls.bg

Пармезан

Пармезан (оригинално название Пармиджано Реджано (на италиански: Parmigiano Reggiano) е най-известното в света италианско сирене.

Нарича се така, защото произлиза само от региона Емилия-Романя: Парма, Реджо Емилия, Модена, а също така и от Болоня. Сиренето, изготвено зад пределите на региона, не може да използва запазената марка „пармезан“.
Пармезана се отнася към твърдите сирена. Производството му започва ежегодно на 1 април и завършва на 11 ноември. След приготвянето му узрява в продължение на 36 мес.
За производството на 1 килограм сирене са необходими 16 литра краве мляко.
Своето име (пармиджано реджано) сиренето получава по името на двата основни региона-производители: Парма и Реджо-Емилия. Думата „пармезан“ се явява френски вариант на името (с това име е известно по цял свят).
Производството на пармезана има почти хилядолетна история. Счита се, че изобретяването на оригиналната рецепта се дължи на монаси-бенедиктинци, които търсели начин да открият сирене с голяма трайност. На първо място причина за популярността на това сирене била неговата дълготрайност.
http://bg.wikipedia.org

Грейпфрут - здраве или опастност

Грейпфрутът (Citrus paradisi), (райски цитрус) е вечнозелено дърво от семейство Седефчеви. Популярното му название "грейпфрут" се дължи на неправилното класифициране на плодовете му като разновидност на гроздето от английския ботаник Джон Лунан. Ботаническото си име растението получава едва през 1837 г. от Джеймс Макфейдън, който го обособява като самостоятелен вид, но дотогава вече названието "грейпфрут" е навлязло в масова употреба.

Грейпфрутът вирее най-добре в тропичните и субтропичните райони. За пръв път растението е открито от европейците на остров Барбадос и на Ямайка в края на 18 в. В началото на 19 в. е пренесено във Флорида, където намира особено благоприятни условия за развитие. В наши дни най-големите производители на грейпфрут са САЩ, Израел, ЮАР, Аржентина, Япония, Индия, Кипър.

Грейпфрутовото дърво израства обикновено до 5-6 м, старите дървета обаче могат да достигнат височина до 13-15 м. Дървото има тъмнозелени листа и цъфти в бяло. Предполага се, че растението се е появило при естественото кръстосване на портокал и помело. Плодовете му тежат 300-600 грама, но се срещат и с гигантски размери до 6 кг. Имат тънка, жълта или жълто-оранжева кора, която отделя етерични масла, използвани в козметиката. Вътрешността е сочна, ароматна, със жълт, бледорозов или червен цвят. Има кисело-сладък вкус с характерен горчив привкус, който се дължи на по-голямото съдържание на киселини и по-малко захароза и фруктоза в сравнение с други цитрусови плодове (портокали и мандарини). Плодовете съдържат много витамин C, минерали, микроелементи и антиоксиданти и имат лечебни свойства - помагат за усилване на имунната защита, възпрепятстват развитието на ракови, сърдечно-съдови заболявания, остеопороза.
http://bg.wikipedia.org


Не малко са хората, които обичат сладко-горчивия вкус на грейпфрута, но малцина са запознати с опасността, която крие цитрусовият плод.

Въздействието на съдържащия се в грейпфрута бергамотин е добре познато. Веществото потиска някои от ензимните системи в организма. Тези ензими помагат на медикаментите да се разградят на по-прости съединения и така се усвояват и транспортират по-лесно.

Заради това му действие грейпфрутът влияе зле на хората, приемащи лекарства за понижаване на кръвното налягане. Медикаментите се приемат често за хипертонията, която често е резултат от натрупването в организма и отлагането по стените на кръвоносните съдове на вредния холестерол. Бергамотинът потиска именно тези ензими, необходими за разграждането на лекарствата. Това води до натрупването им в организма, което може да е много опасно и да доведе дори до увреждания на черния дроб или бъбреците.

Много проучвания показват, че е достатъчна една водна чаша със сок от грейпфрут, за да започне вредното натрупване на лекарствата в тялото. Изяждането на цял грейпфрут има същия ефект.

Предупреждението за вредното действие на бергамотина обаче често не стига до пациентите, тъй като фармацевтите понякога пропускат да информират клиентите си за опасното взаимодействие. За това лекарите съветват пациентите да се консултират с тях дали лекарствата, които приемат ще се повлияят от плода.
http://www.dnevnik.bg/zdrave/

11 ползи на тиквените семки

Олиото, което се съдържа в тиквените семки, поддържа мембраната на клетките, което ги прави по-устойчиви и като цяло повишава защитните сили на организма. Ето защо тиквените семки могат да се използват като средство за поддържане на имунитета и профилактика на заболявания, особено в сезона на грипа, както и при други бактериални и вирусни инфекции.
    Освен чрез хапване на семки този ефект може да се постигне чрез използване на олио от тиквено семе, получено чрез студено пресиране. Тази технология запазва биологично активните вещества, съдържащи се в тиквените семки.
    Тиквените семки и особено олиото от тях може да се използва при профилактика на простатит, аденом на простатата и намалено полово влечение при мъжа. В тези случаи се препоръчва по 1 чаена лъжичка от олиото три пъти дневно. Олиото се използва и за масаж на простатата.
    Тиквените семки стимулират кръвоносната, храносмилателната, репродуктивната, опорно-двигателната система и подпомагат доброто зрение. Този ефект се дължи на богатия комплекс от витамини, минерали и други полезни вещества, които съдържат. Те са богати на цинк, витамин С, витамини от В групата, калциеви, калиеви, магнезиеви, фосфорни соли и други.
    Полезните вещества в тиквените семки подхранват мозъка и стимулират функциите му. Препоръчват се при усилена умствена дейност, по време на обучение. Полезни са и за хората от третата възраст.
    Тиквените семки са едно от най-добрите и безвредни средства срещу чревни паразити. Те за разлика от другите средства не съдържат токсични вещества и нямат странични ефекти. Срещу глисти е необходимо на гладно да се приемат смесени с мед 75 г обелени семки за 3-4-годишни, 150 г за 10-годишни деца и 250-300 г за възрастни. Подобен ефект се постига и при редовната им консумация.
    Олиото от тиквените семки има силно жлъчогонно и леко слабително действие. Полезно е при жлъчнокаменна болест и за нормализиране състава на жлъчния сок и обмяната на веществата. Може да се приема и при цироза и честа употреба на алкохол.
    Тиквените семки са полезни за физически слабите хора.
    Маслото е полезно при суха кашлица и суха лигавица на носа. Препоръчва се и при възпалителни заболявания на леките дробове и дихателните пътища, включително и катаракта, както и при стоматит и парадонтоза.
    Намалява болките и паренето при цистит – необходимо е да се приема като поддържаща терапия вътрешно по 5-10 капки олио три пъти на ден в продължение на 4 седмици.
    Може да се използва в профилактиката срещу атеросклероза и хиперлипедимия.
    Нанесено върху кожни изяви при дерматит, екзема, псориазис, както и при изгаряне, спомага бързото възстановяване на кожата.
http://www.puls.bg

Яжте бамя до насита, и пак ще отслабнете

   Тя е неизменна част от арабската, африканската и азиатската кухня. И не само. 

В Бразилия я наричат киабу, в Куба е кимбомбо, а около Мексиканския залив в САЩ през зимата задължително хапват гъстата креолска пикантна яхния гъмбо. В Германия са запазили западноафриканското название окра, в Южна Азия Ladyfinger. Латинското й наименование е Abelmoschus esculentus, но това нищо не ни говори. У нас я знаем така, както я наричат в арабските страни, Турция и Гърция - бамя. Във вилаета на съседите някои изпичат узрелите семена и ги варят вместо кафе.

Че е позната почти в цял свят, не учудва, защото тя е едно най-старите зеленчукови растения на земята. Култивирана е преди 3 хилядолетия в Етиопия по бреговете на Нил, но има сведения, че расте дива там поне още 1000 години преди това. В Америка я донасят робите, но днес най-големи производители са Индия, Пакистан и Нигерия.
Ядем я прясна от май до началото на ноември. В тези дни цената на най-разпространения у нас сорт "Цариградската бамя" е около 5 лева за килограм. Но тя винаги е била от скъпите зеленчуци. Защото е лека, с нисък рандеман, а много вкусна. Храстът на бамята достига височина до 2,5 метра. Има назъбени листа и големи жълти цветове. Шушулките са с форма на капсула и достигат дължина от 10 до 20 см. Като я разрежем, виждаме правилен петоъгълник с бели семенца. В магазина избирайте
само пресни шушулки без черни петънца, а със свеж зелен цвят. Не я дръжте в хладилник повече от три дни, а я мятайте в тенджерата.

Някои не понасят слузта, която бамята пуска при готвене, но тя сгъстява яденето. Ако толкова не ви се нрави, накиснете бамята за около 2 часа в студен сок от лимон. Или я бланширайте за 5 минути в оцет и вода. Преди това я почистете, като отрежете дръжката и връхчето.

Бамята е препоръчвана като много здравословна храна. Независимо дали е нарязана на дребно за супа, задушена с други зеленчуци или агнешко, запържена в масълце с чесън и пресни зелени подправки, бамята е лесно смилаема и е идеалният зеленчук за болен стомах. Освен това почти не съдържа мазнини и калории. 100 грама шушулки имат само 0,2 грама мазнини и всичко на всичко 18 килокалории. Да, бедна на калории, но богата на калций, желязо, бета-каротин и особено на витамин С и В и на пектин - стожера на имунната система. В нея има и провитамин А за отлично зрение, здрави кости и зъби. Бамята доставя необходимите на организма калций и желязо при косопад и посърнала кожа.

За тези, които все още не знаят - от шушулки бамя е получен растителен екстракт като заместител на така нашумелия напоследък ботокс в козметиката. Този екстракт намалява свиването на мускулите и ги отпуска. Неутрализира вредните за клетките вещества, свободните радикали и предпазва от преждевременно стареене. Доказано полезна храна е за болни с бъбречни и чернодробни заболявания. Радва се на почит и при диетите за отслабване и проблеми с обмяната на веществата, тъй като ускорява метаболизма. Тя понижава кръвното, затова се включва успешно и в терапевтичното хранене при сърдечноболни и хипертоници.
http://www.24chasa.bg